Телефонът завибрира на нощното шкафче в 03:14 и Даниел се събуди, преди Томас да успее да вдигне слушалката. Те спестяваха за първоначална вноска за просторен апартамент: сегашният беше тесен, а разговорите за дете отдавна опираха до въпроса къде ще живее то. Сметката беше обща и в нея се намираха спестяванията от три години. Томас внимателно се измъкна от леглото, притвори вратата на спалнята и отиде в коридора, сигурен, че жена му няма да чуе нищо.
Но гласът на Анна в слушалката проникваше дори през затворената врата. Тя говореше високо, надривно, сякаш не се обаждаше на сина си посред нощ, а молеше за помощ случайни хора на улицата. Съседите отгоре отново бяха наводнили апартамента ѝ, тапетите се отлепяха от стените, сърцето я болеше, кръвното ѝ скачаше, а нямаше кой да ѝ подаде вода. Томас ѝ шепнеше да се успокои, обещаваше да оправи всичко и повтаряше с онзи виновен тон, който Даниел вече неведнъж беше чувала, когато ставаше дума за майка му.
Първият тревожен сигнал дори не бяха оплакванията на Анна. Даниел знаеше: тя обичаше да представя всяка битова неприятност като катастрофа. Друго я обезпокои — Томас не попита дали майка му е извикала аварийна служба, не предложи да дойде сутринта, не се опита да разбере колко сериозно е всичко. Той веднага започна да я утешава, сякаш вече беше длъжен да плати за нещастието ѝ. Даниел стана, отиде до вратата на спалнята и застина до касата.
— Мамо, ще дойда през уикенда, сам ще огледам всичко — тихо каза Томас.
— През уикенда ли? На мен ми е зле сега, не през уикенда! — възмути се Анна. — Не мога повече да стоя в тази дупка. Мислиш ли, че ми е приятно да живея сама, с течащ таван и тези съседи?
Даниел се върна в леглото, но не спря да слуша. Анна бързо премина от развалените тапети към това, че ѝ трябва апартамент близо до сина ѝ. Малко студио, нищо особено. За да може да е по-близо, да не се чувства изоставена, за да може Томас да я посещава без дълъг път. Той се опита да отбележи, че жилищата са скъпи, но майка му веднага повиши глас: нима беше решил да измерва грижата за родната си майка с пари?
— Нали имате спестявания — каза Анна вече по-спокойно, сякаш ставаше дума за отдавна съгласуван план. — Знам, че заделяте пари. Изтегли част утре, помогни ми поне за студио.
— Мамо, тези пари ги спестявахме заедно с Даниел — промърмори Томас.
— Е, ще съберете още. Млади сте, и двамата работите. А аз какво, да чакам таванът да ми падне на главата ли?
Тя нямаше намерение да продава своя апартамент и Даниел чу това особено ясно. Анна каза, че засега жилището ѝ трябва да си остане: човек не знае какво може да се случи, имотът никога не е излишен. Значи на сина ѝ се предлагаше да ѝ плати втори апартамент близо до тях, а предишният да остане на нейно разположение. Оплакванията от самотата и кръвното бяха само удобна опаковка за съвсем конкретна изгода: да получи ново жилище, без да се разделя със старото и без да харчи собствените си средства.
Томас мълча прекалено дълго. После каза, че сутринта ще се оправи с всичко. Анна веднага поиска засега да не казва нищо на Даниел: жена му, видите ли, нямало да разбере, щяла да започне да смята и да спори. Томас отговори, че знае. След това още постоя в коридора, после легна до нея и дълго не помръдна. Даниел също лежеше с отворени очи и слушаше дишането му. Не започна разговор през нощта. Да моли съпруга си да не дава тайно общите им пари би било унизително: такава граница не се измолва, тя се поставя по друг начин.
Сутринта Томас спеше, а Даниел седеше в кухнята с чаша чай и резен лимон. Тя отвори банковото приложение, провери наличността по общата сметка и прехвърли спестяванията в отделна сметка, до която само тя имаше достъп. Преводът отне по-малко от минута. После спокойно допи чая си, изми чашата и изчака Томас да влезе в кухнята.
Той се появи разрошен, сънен, наля си сок и отначало не погледна жена си. Даниел го попита направо дали днес смята да тегли пари за Анна. Томас застина до хладилника, после каза, че майка му просто била поискала помощ, а той още нищо не бил обещал. Даниел му напомни за студиото близо до тях, за запазения апартамент на Анна и за молбата всичко да бъде скрито от нея. Томас се намръщи: според него майка му била в отчаяние, а Даниел отново виждала сметки във всичко.
— Не съм против помощта, ако човек е в аварийна ситуация — отговори Даниел. — Да извикаме майстор, да платим ремонта, да отидем и да проверим какво става с тръбите. Но не съм се съгласявала да купуваме втори апартамент с нашите пари, докато нейният собствен си остава при нея.
— Искаш майка ми да живее с течащ таван ли?
— Искам да не бъркаш ремонта с покупката на жилище. И да не вземаш решения за нашите спестявания зад гърба ми.
Томас постави чашата на масата по-рязко, отколкото искаше. Заговори за това, че Даниел била студена, че Анна била сама, че те още щели да имат време да спестят. Тогава Даниел обърна телефона с екрана към него. На дисплея светеше известие за превода, а до него — предишната обща сметка с почти празен остатък. Томас прочете цифрите, вдигна очи към нея и протегна ръка към телефона, сякаш можеше да отмени направеното с едно движение. Даниел махна ръката му от екрана и каза:
— За прищевките на мама няма да получиш и цент…
Томас пребледня толкова забележимо, че Даниел за секунда си помисли: сега ще седне. Но не седна. Бавно се изправи, отмести чашата със сок и я погледна така, сякаш току-що беше направила нещо лично срещу него.
— Прехвърли всички пари без моето съгласие?
— Прехвърлих спестяванията там, откъдето не могат да бъдат изтеглени посред нощ след едно обаждане.
— Това са и мои пари.
— Затова не съм ги похарчила. Запазих ги.
Томас рязко се обърна към прозореца. В кухнята вече ставаше горещо, макар че утрото беше ранно. Той стоеше, стиснал пръсти върху облегалката на стола, а Даниел чакаше да попита как сега да помогнат на Анна с ремонта. Вместо това той каза:
— Нарочно ли реши да ме унижиш?
— Не. Реших да не позволя да унижат и двама ни.
— Майка ми не се обади през нощта, защото ѝ се е приискало да се забавлява.
— Тогава нека се заемем с причината, поради която се е обадила. Да разберем откъде тече, да извикаме майстор, да платим онова, което няма да покрият съседите или управителят на сградата. Готова съм да обсъждам това още днес.
— Ти свеждаш всичко до сметки.
— Защото става дума за почти деветстотин хиляди, които събирахме три години.
Той не отговори нищо. Взе телефона от масата и излезе от кухнята. След минута Даниел чу гласа му в стаята. Анна очевидно не беше спала след нощния разговор и чакаше новини.
Томас говореше тихо, но вече не както през нощта. Обясняваше на майка си, че засега нищо няма да стане с парите, че първо трябва да се разберат с нейния апартамент. Анна го прекъсваше толкова високо, че отделни думи долитаха до кухнята: „жена“, „настроила“, „изобщо не те познавам“. После Томас повиши глас.
— Не, мамо, не говори така за Даниел.
Даниел застина до мивката. Това не беше извинение, нито решение. Но преди Томас обикновено мълчеше, когато Анна я наричаше алчна, безсърдечна или користна. Сега поне не позволи на майка си да се развихри.
Разговорът не продължи дълго. Томас се върна мрачен, облечен и вече с ключове в ръка.
— Ще отида при нея — каза той. — Ще видя какво е положението.
— Добре. Попитай дали е викала аварийна служба. И направи снимки.
— Направо ми състави и списък.
— Ще ти съставя, ако трябва. И ми изпрати сметката, когато стане ясно за какво се плаща.
Той затръшна вратата не силно, но достатъчно, за да потрепери рамката с тяхната сватбена снимка в антрето.
Даниел не му се обади след това, за да обяснява, че не е искала да се кара. Вместо това отвори лаптопа, изтегли извлеченията по общата сметка и събра в една папка документите за техните спестявания. Не за да води война. Трябваше да вижда всичко ясно: колко са заделяли всеки месец, какви задължителни разходи ги чакат, колко ще им трябва, ако се наложи за известно време да живеят по друг начин.
През деня тя се обади в банката и попита как да закрие общата спестовна сметка, след като по нея бъдат начислени последните лихви. Обясниха ѝ процедурата, предложиха ѝ да си запише час за среща. Даниел си записа час за понеделник. После написа на Томас кратко съобщение: „В понеделник отивам в банката. Трябва да решим как занапред да управляваме общите пари. Не по телефона“.
Отговорът дойде след три часа: „Добре“.
Томас се върна късно. От него миришеше на влага и кафе от автомат. Мълчаливо отиде в банята, после седна на края на дивана в хола. Даниел му донесе чиния с вечеря. Отначало искаше да откаже, но все пак взе вилицата.
— Таванът не е паднал — каза той най-накрая. — При съседите се е скъсал маркучът под мивката. Водата е текла през нощта, но са я спрели бързо. В спалнята стената е мокра, в коридора също. Тапетите трябва да се сменят.
— Викали ли са аварийна служба?
— Да. И представител на сградата е идвал. Казаха, че ще установят кой плаща щетите.
— Значи сега ѝ трябва ремонт.
Томас завъртя вилицата между пръстите си.
— Мама казва, че това все пак е знак. Че апартаментът е стар, кварталът е лош, съседите са ненадеждни. Вече е намерила студио недалеч от нас.
— Разбира се, че е намерила.
— Не започвай.
— Не започвам. Просто чувам, че ремонтът отново се превръща в покупка на друг апартамент.
Той вдигна очи.
— Предлага после да отдава своя апартамент под наем. Казва, че наемът ще ѝ помага с вноските.
— Значи ние трябва да дадем спестяванията за първоначална вноска, а тя ще запази апартамента си и ще получава доход от него?
Томас се намръщи, но не започна да спори. Даниел забеляза това и продължи спокойно:
— Ако Анна иска да се премести, тя има жилище. Може да го продаде, да го замени, да вземе кредит за сумата, която може да си позволи. Това е нейно решение. Нашите пари не бива да се превръщат в авариен изход за всяко нейно желание.
— Тя ще каже, че съм я изоставил.
— Тя може да каже каквото си поиска. Въпросът е какво ще кажеш ти.
На следващия ден Анна се обади чак вечерта. Томас седеше до Даниел в хола, а телефонът лежеше на масичката с екрана нагоре. Той погледна името на майка си, поколеба се, после вдигна.
— Здравей, мамо.
Анна не поздрави. Веднага попита дали е намерил начин да върне парите в общата сметка. Томас отговори, че няма да моли Даниел да върне спестяванията само заради студио. Тогава Анна заговори по-високо.
— Значи тя се разпорежда с теб и с твоите пари?
— Не, мамо. И двамата ще решаваме какво да правим с нашите пари.
— Преди беше друг.
— Преди се съгласявах, без да помисля.
— Аз сама те отгледах, Томас. Всичко правех за теб. А сега ми се налага да измолвам помощ от собствения си син.
— Не е нужно да измолваш ремонт. В събота ще дойда, ще помогна да изберем материали, ще говоря с майстора. Но апартамент няма да купуваме.
Анна замълча за секунда. После гласът ѝ стана по-равен и от това още по-неприятен.
— Добре. Значи разбрах какво място заемам в новия ти живот.
— Не превръщай това в наказание — каза Томас. — Не се отказвам от теб.
— Отказваш се. Просто го наричаш красиво.
Тя първа затвори.
Томас остави телефона на масата и дълго гледа празния екран. Даниел не каза, че го е предупреждавала. Само попита:
— Ще отидеш ли в събота?
— Ще отида. Обещах.
— Това е нормално.
— А ако пак започне за студиото?
— Тогава повтори онова, което каза сега.
В събота Томас отиде при Анна сутринта. Върна се вечерта със снимки на мостри за тапети в телефона и списък от строителния магазин. Щетите се оказаха неприятни, но не такива, каквито Анна ги беше описала през нощта. Трябваше да изсушат стената, да махнат повредените ивици, да обработят ъгъла и да претапетират две стаи. Съседите отгоре се съгласиха да платят част от работата, а останалото обеща да покрие застраховката им, когато оформят документите. Анна въпреки това беше недоволна.
— Искаше веднага да ѝ занеса пари за резервация на студиото — каза Томас, докато събуваше обувките си. — Казах, че няма да го направя.
— И какво отговори тя?
— Че Даниел ѝ е отнела сина.
Даниел кимна. Тази фраза не я засегна така, както би я засегнала преди. Анна говореше за сина си така, сякаш беше вещ, която можеш да отведеш, да отнемеш или да върнеш. Томас за пръв път чу това без обичайната готовност да се оправдава.
В понеделник двамата отидоха заедно в банката. Томас почти не говореше, докато служителката обясняваше вариантите. Накрая закриха общата спестовна сметка. За битовите разходи оставиха отделна обща сметка, в която всеки трябваше да превежда предварително уговорена сума в началото на месеца. Останалите пари Даниел и Томас решиха да държат разделени, докато не направят нов план за покупка на жилище.
Когато излязоха на улицата, Томас спря пред входа.
— Не ми вярваш — каза той.
— В момента — не.
Той кимна, сякаш точно такъв отговор беше очаквал.
— Не знаех как да ѝ откажа.
— И сега не го умееш особено. Но поне не ѝ казваш „да“, преди да си помислил.
Томас се усмихна без веселие.
— Мислиш ли, че това е достатъчно?
— Не. Но е начало.
През следващите седмици Анна звънеше по-рядко, но всеки разговор оставяше тежък отпечатък след себе си. Молеше Томас да дойде да провери изсъхването на стените, да избере корниз, да поговори с майстора, да я закара до магазина. Той помагаше през уикендите, понякога водеше Даниел със себе си, но по-често ходеше сам. Парите за ремонта те с Даниел превеждаха само по фактура и само за конкретни дейности, когато стана ясно какво не достига след плащанията на съседите.
Анна приемаше тази помощ за даденост, но повече не обсъждаше студиото направо. Вместо това изпращаше на сина си обяви, снимки на светли кухни и балкони, съобщения, че „такива варианти не чакат дълго“. Томас отговаряше все еднакво: „Сега не“. Отначало Анна спореше, после престана да отговаря за няколко дни. Предишната схема, при която сълзите се превръщаха в обещания, повече не ѝ носеше резултат.
Една вечер Томас сам отвори таблицата с разходите, която Даниел водеше на лаптопа. Погледна редовете, бъдещата първоначална вноска, сумата, която биха могли да съберат отново за година, ако не се провалят заради непредвидени разходи.
— Още ли искаме тристаен? — попита той.
— Аз искам. А ти?
— Искам. Просто преди ми се струваше, че е още далеч и можем да вземем от спестяванията, а после някак ще ги върнем.
— Парите понякога се връщат. Доверието — не толкова бързо.
Томас затвори лаптопа и не започна да спори. След няколко дни сам се обади на Анна и я предупреди, че няма да може да дойде през седмицата: с Даниел имат уговорен оглед на апартамент. Анна първо попита нима отново се е намерило нещо по-важно за жена му. Томас отговори, че това е важно и за двамата, и приключи разговора, преди тя да успее да премине към обичайните обвинения.
Към края на август стените в апартамента на Анна бяха изсъхнали, новите тапети вече миришеха на лепило, а съседите отгоре престанаха да ѝ изглеждат като врагове. Така и не получи студио близо до Томас. Даниел и Томас също не станаха по-близки за един месец, но сега всеки имаше свои сметки, ясни договорености и правото да каже „не“, преди чуждата молба да се превърне в тяхно общо задължение.
Вечерта Даниел отново седеше до прозореца с чай. Томас беше до нея и мълчаливо разглеждаше обяви за апартаменти. Телефонът на масата завибрира, на екрана се изписа името на Анна. Томас погледна обаждането, после обърна телефона с екрана надолу.
— Ще ѝ се обадя сутринта — каза той.
Даниел не отговори нищо. Навън валеше топъл августовски дъжд и в апартамента за пръв път от дълго време беше спокойно.
