Таксито трябваше да пристигне пред централния вход по обяд и Анна още от сутринта се държеше за тази проста мисъл: оставаше само да се облече, да завие дъщеря си по-топло и най-сетне да отведе Ема у дома. Раждането беше тежко, но лекарите казаха, че с детето всичко е наред. Само на лявата буза на момиченцето тъмнееше голямо петно с цвят на вишна, стигащо до слепоочието. Наричаха го хемангиом и обещаха да го наблюдават: при някои деца избледнява, при други остава забележимо. Томас, бащата на Ема, дойде във фоайето с букет карамфили и нито веднъж не се качи в стаята.
Анна го забеляза веднага, когато сестрата ѝ помогна да слезе с асансьора. Томас стоеше до прозореца, сякаш чакаше не тях, а някого другиго. Отвън снегът валеше на гъсти парцали, а на паркинга автомобилът на таксиметровата служба бавно завиваше. Анна му се усмихна уморено, притисна одеялцето към гърдите си и попита дали всичко е готово. Вместо отговор Томас се наведе към детето.
— Покажи ми лицето ѝ — каза той.
Анна отметна края на одеялото. Ема спеше, сбърчи малкото си носле и тихо подсмърчаше. Петното заемаше почти половината ѝ буза, но върху това неподвижно лице изглеждаше просто като странна сянка. Томас гледа няколко секунди, после се изправи и стисна стъблата на карамфилите така, че зеленината изпращя.
— Лекарят обясни ли какво е това? — попита той.
— Обясни. Не е заразно, не боли и не пречи на развитието ѝ. Може да избледнее.
— Може — повтори Томас. — А ако не избледнее?
Анна първо реши, че се е уплашил за дъщеря си. Самата тя през нощта неведнъж се будеше и се взираше в бузата на Ема, макар лекарят да ѝ беше казал да не се тревожи. Но Томас не попита дали е нужно лечение, колко ще струва или кога ще ги извикат за следващ преглед. Той насочи погледа си към стъклените врати, зад които вече проблесна жълтият покрив на таксито.
— Да не бързаме — каза той. — Остани тук още един ден. Или при майка си. Трябва да разберем какво изобщо се прави с това.
— С мен и с детето вече направиха всичко необходимо. Изписаха ни.
— Изписали са ви, но това не значи, че трябва веднага да я влачим вкъщи.
Анна оправи ъгъла на одеялцето. Беше ѝ трудно да стои права, краката ѝ се подкосяваха, а Томас говореше така, сякаш обсъждаше не дъщеря им, а вещ, която може да остане в магазина до следващо решение. Тя му напомни, че у дома е приготвено креватче, че в хладилника има храна, че за дванайсет е поръчана кола. Томас поклати глава.
— Не разбираш. В сервиза ми има хора. Клиенти, момчета, доставчици. Всички знаят къде живея. Ще видят детето, ще започнат да питат. После приказките ще се разнесат.
Тогава Анна чу в думите му не объркване. Томас не се страхуваше от петното и не от лекарските прогнози. Малкият му автосервиз се крепеше на познати, които докарваха колите си по препоръка и обичаха да обсъждат чуждите дела не по-малко от цената на ремонта. Той беше решил, че чуждото любопитство може да навреди на обичайния му живот, на поръчките и на тежестта, която имаше сред тези хора. И сега не защитаваше Ема, а собствената си удобна репутация.
— Ако някой попита, ще кажеш: хемангиом е — отвърна Анна. — Две думи, Томас. Няма нужда да правиш от това тайна.
— Лесно ти е да говориш. Ти ще си стоиш с нея вкъщи.
— А за теб излиза, че е трудно дори да се качиш в такси?
Томас се обърна. После каза, че няма намерение да се обяснява пред всеки познат, а още по-малко да понася погледите на съседите пред входа. Анна му предложи поне да плати пътуването и да помогне със сака. Той се подсмихна, сякаш тя искаше нещо прекалено.
— Не искам после да говорят, че съм я довел и съм се престорил, че всичко е наред.
— Всичко е наред — тихо каза Анна. — Само ти сега се държиш ненормално.
Таксито спря пред входа и след няколко минути си тръгна: шофьорът не можеше да чака безкрайно. Анна го гледаше как се отдалечава, усещайки как студът от вратите се прокрадва по краката ѝ. Томас не помръдна към изхода. Само попита дали не могат да повикат майката на Анна, макар да знаеше, че тя живее далеч и едва ходи след боледуването си.
Този ден от третия етаж дойде Клара, съседката на Анна. Донесе пакет мандарини, видя жената с детето до гишето и веднага извади телефона си. След като чу откъслечни обяснения, Клара не започна да разпитва Анна пред Томас.
— Аз ще извикам кола — каза тя. — А ти седни, не бива да стоиш права.
Томас се намръщи, сякаш чуждата помощ го представяше в лоша светлина. А Анна за пръв път през цялата сутрин почувства не благодарност, а гняв. Не към Клара, не към снега зад вратата и дори не към отмененото такси. Томас стоеше до нея с цветята, които бе донесъл сякаш по задължение, и отказваше да направи единственото нещо, което трябваше да направи без молби: да се прибере у дома заедно с жена си и дъщеря си.
Анна бавно се изправи, взе от пластмасовия стол сака с детските вещи и го придърпа към Томас. Той не протегна ръка. Тогава тя погледна карамфилите, които той още държеше с главичките надолу, и разбра, че повече няма да го уговаря да бъде баща поне пред очите на чуждите хора.
Няма да я заведа у нас — каза Томас, свеждайки карамфилите с цветовете към плочките на пода, а погледът му се задържа върху вързопчето по-дълго, отколкото би могло да се обясни с обикновено отвращение…
Анна не отговори веднага. Погледна Томас така, сякаш за първи път виждаше не човека, с когото бе делила жилище и планове за бъдещето, а непознат мъж с цветя в ръце. После насочи погледа си към Клара.
— Можеш ли да извикаш кола още веднъж?
— Мога — отвърна Клара. — И няма ти да плащаш.
Томас най-сетне се оттласна от прозореца.
— Недей да правиш спектакъл. Казах, че трябва да помислим.
— Ти вече помисли — каза Анна. — Само не за нас.
Клара набра таксиметровата служба, а Анна седна на пластмасовия стол. Ема се размърда в ръцете ѝ, тихо заплака и Анна притисна дъщеря си по-близо. Томас стоеше срещу нея, без да предлага нито да вземе сака, нито да оправи одеялцето. Сякаш чакаше Анна да се измори, да се уплаши, да започне да го моли да промени решението си.
Но тя повече не го молеше.
Когато колата пристигна, Клара вдигна сака с детските вещи. Анна бавно тръгна към вратата. Томас я извика вече зад гърба ѝ:
— И накъде си тръгнала?
— У дома — отвърна тя.
— А аз?
Анна се обърна.
— Ти сам реши къде да бъдеш.
В таксито Клара не попита нищо. Само каза на шофьора да кара по-внимателно и през цялото време държеше пакета с мандарините, за да не се търкулне в краката им. Анна гледаше през прозореца сивите улици, хората с яки до брадичките, тъмните следи от гуми в стопения сняг. Струваше ѝ се странно, че градът живее както обикновено. Някъде кипва чайник, някой се кара за паркомясто, друг чака пред магазин. А при нея за една сутрин изчезна всичко, което смяташе за свое семейство.
В апартамента беше топло. В детската стоеше сглобеното креватче, на облегалката на стола висеше малка кърпа с извезани патета, а върху кухненската маса бяха продуктите, които Анна бе купила още преди раждането. Тогава Томас избираше йогурти и спореше кои да вземат. Тя си спомни това без нежност, почти с недоумение.
Клара ѝ помогна да се съблече, да сложи Ема да легне и да сложи чайника.
— Днес не излизай никъде — каза тя. — Хапни и поспи, колкото успееш. Утре ще решим какво да правим.
— Трябва да решаваме днес — отвърна Анна.
Тя извади от шкафа папка. В нея имаше документи, медицински епикризи, договорът за жилището, банковата ѝ карта, книжа, които Томас обикновено наричаше скучни глупости. Анна ги разстла на масата и започна да проверява лист по лист. Клара не ѝ пречеше, само донесе химикалка от стаята.
— Имаш ли свои пари?
— Малко.
— А достъп до неговата сметка?
— Карта за хранителни покупки. На негово име е.
— Тогава повече не разчитай на нея.
Анна кимна. Преди тази карта ѝ изглеждаше удобство: Томас прехвърляше пари по нея, тя купуваше храна, неща за дома, плащаше дреболии, а в края на месеца той обичаше да пита къде са отишли всичките пари. Сега в тази обичайна схема изведнъж се виждаше най-важното: всичко необходимо минаваше през неговото разрешение.
Вечерта Томас се прибра. Клара още беше при Анна, седеше в кухнята и белеше мандарина. Томас спря в антрето, видя детската количка, сака до стената и папката с документи на масата.
— Какво означава това?
— Утре ще открия отделна сметка — каза Анна. — Помощите за Ема ще постъпват там.
Той се усмихна насмешливо.
— Вече ли реши всичко? За един ден?
— За един ден ти се отказа от дъщеря си. На мен ми стигна.
— Не съм се отказал. Казах, че не искам да влача детето у дома, докато не стане ясно какво има на лицето.
— Лекарят обясни какво ѝ е.
— Лекарят говори много неща. А после ти ще живееш с това.
— Ние — поправи го Анна. — Трябваше да бъдем ние.
Томас свали якето си и хвърли ключовете върху шкафчето.
— Цял ден бях в сервиза. И без това ми стигнаха приказките там. Маркус попита защо не съм дошъл за вас. Наложи се да измислям нещо.
— Не измисляй. Кажи истината.
— За да ме гледат като чудовище?
Клара остави резен мандарина върху салфетката.
— Никой не те е карал да ставаш такъв, Томас.
Той се обърна към нея.
— Това изобщо не е твоя работа.
— Докато не остави жена след раждане пред вратите на болницата, не беше.
Томас стисна устни, но не започна да спори с Клара. Отиде в кухнята, отвори хладилника и попита защо няма готова вечеря. Анна чу въпроса почти спокойно. Още сутринта той можеше да прозвучи обичайно: Томас се прибира от работа, тя слага масата, обсъждат какво да купят през уикенда. Сега в гласа му имаше само изискване, сякаш нищо не се бе случило.
— Не съм готвила — каза тя.
— И какво да ям?
— Не знам.
— Анна, не започвай.
— Не започвам. Преставам да се преструвам, че всичко е както преди.
Ема заплака от стаята. Анна веднага стана, но Томас я изпревари само с думите:
— Пак плаче.
— Да — отвърна Анна. — Децата плачат.
Тя отиде при дъщеря си и дълго стоя до креватчето, докато тя се успокои. От кухнята се чуваше шумът на вратата на хладилника. Томас намери хляб, сирене, после включи телевизора по-силно от обичайното. Не си тръгна и не се извини. Беше решил, че има право да остане в същия апартамент, да живее по същите правила и да чака, докато Анна се измори да се съпротивлява.
През нощта, когато Ема заспа след хранене, Анна написа на Клара: „Мога ли да поживея при теб няколко дни?“ Отговорът дойде почти веднага: „Вземай детето и нещата. Ключът е под изтривалката, ако заспя.“
На сутринта Томас отиде в сервиза, без да се сбогува. Анна не чака до вечерта. Събра детските вещи, документите си, дрехи за няколко дни, лекарствата и малкия албум, който ѝ подариха след раждането. Всичко останало остана по местата си. Не искаше да превръща тръгването си във война за съдове, одеяла и столове.
Клара я посрещна на площадката, взе пакета и каза:
— В свободната стая е тясно, но креватчето ще се събере.
— Няма да съм дълго.
— Дълго е толкова, колкото ти е нужно.
На следващия ден Анна отиде в банката с Ема в бебешко кенгуру. Откри сметка на свое име и уреди по нея да постъпват средствата, които се полагаха на детето. После отиде в консултативен център, към който Клара я беше насочила. Там ѝ обясниха какви документи да събере, как да записва разходите за детето и защо е по-добре да не обсъжда важните неща по телефона.
Анна купи обикновена тетрадка. На първата страница написа датата, цената на лекарствата, пелените, адаптираното мляко и таксито от родилното. После внимателно вписа всичко, което вече беше похарчила. Това не ѝ олекотяваше, но цифрите не спореха, не кривяха уста и не казваха, че трябва да почака, докато на някого му стане удобно да бъде баща.
Томас се обади вечерта.
— Къде си?
— При Клара.
— Сериозно ли реши да се заселиш при съседката?
— Засега да.
— Върни се. Няма какво да разказваш на хората за нашите работи.
— На никого не разказвам. Грижа се за Ема.
— Разбираш ли как изглежда това?
— Разбирам.
— Тогава прекрати този цирк.
Анна погледна спящата си дъщеря.
— Пиши ми, когато си готов да обсъждаме детето и разходите. Другото няма да слушам.
След това Томас започна да ѝ пише съобщения. Първо гневни, после подигравателни, после почти делови. Предлагаше ѝ да се върне, обещаваше, че „някак ще свикне“, но веднага добавяше, че Ема не бива често да я извеждат на двора и че Клара е по-добре да не приказва със съседите. Искаше да запази за себе си правото да решава кого да вижда дъщеря му, къде да ходи и как Анна да отговаря на чуждите погледи, макар самият той да не успя да извърви с нея няколко крачки до таксито.
Анна отговаряше кратко. Молеше го да преведе пари за детските разходи и да ѝ каже кога е готов да се срещнат, за да обсъдят отделното живеене. Томас не превеждаше веднага. Понякога изпращаше по-малко, отколкото беше обещал, понякога пишеше, че в сервиза е слаб месец и той също има сметки. Когато Анна му напомняше за млякото или прегледа при лекаря, той отговаряше: „Ти сама си тръгна.“
След две седмици той дойде при Клара. Не с цветя и не с извинения. Стоеше пред вратата раздразнен, с мирис на студен въздух и машинно масло от якето си.
— Дай ми да говоря с нея — каза той на Клара.
— Тя е у дома. Говори спокойно.
Анна излезе в коридора, без да изнася Ема от стаята.
— Смяташ ли да се върнеш?
— Не.
— Заради една караница?
— Това не беше караница.
— Добре. Заради думите ми. Бях ядосан, уморен. Но и ти можеше да не изнасяш всичко навън.
— Ти ни остави в родилното.
— Не съм ви оставил. Клара ви прибра.
— Именно.
Томас замълча и загледа стената зад рамото ѝ.
— Не искам детето да расте по чужди квартири.
— Тогава участвай в живота ѝ.
— Аз работя.
— И аз ще работя.
— С бебе?
— Както много жени.
Той я погледна недоверчиво. Томас беше свикнал Анна да пита мнението му дори за дреболии: дали да купи зимни ботуши, дали да сменят пердетата, дали да отиде при Клара на чай. Сега тя говореше равно и не молеше за нищо. Обичайната му увереност се крепеше точно на това, че последната дума винаги оставаше негова. Без нея не намираше друг начин да разговаря.
— Ако подадеш за развод, после да не се оплакваш — каза той.
— Не се оплаквам.
След половин година Анна уреди развода. Томас дойде на срещата мрачен, говореше малко и непрекъснато гледаше часовника. Не оспорваше, че трябва да участва в издръжката на Ема, но се опитваше да представи всяко плащане като лично благоволение. Анна престана да приема това благоволение. Парите започнаха да постъпват отделно, по установения ред, без обаждания, без молби и без вечните му напомняния, че има труден месец.
Дотогава Анна вече се беше върнала на работа в библиотеката за по няколко часа на ден. Клара гледаше Ема, когато беше нужно, а вечер Анна носеше у дома книги, които трябваше да подреди и отпише. Парите пак не стигаха лесно и веднага, но сега тя знаеше с колко разполага и на какво може да разчита. Беше по-малко от предишния им общ живот, но в този живот не ѝ се налагаше да чака в какво настроение ще се прибере Томас.
Той виждаше Ема рядко. В началото идваше за кратко, стоеше до количката, питаше дали яде добре и гледаше петното така, сякаш то е същество, отделно от детето. Анна не забраняваше срещите, но престана да наглася всеки ден според него. Ако обещаеше да дойде и не идваше, тя не обясняваше на дъщеря си защо. Ема беше твърде малка за обяснения и твърде жива, за да чака до прозореца.
Годините минаваха без гръмки помирения. Томас плащаше, докато Ема навърши осем, а после преводите спряха. Анна веднъж му изпрати съобщение с молба да се свърже. Отговор нямаше. Тя събра документите, разбра към кого да се обърне по-нататък и сложи папката в чекмеджето на бюрото. Не започна да търси Томас чрез познатите му от сервиза.
Същата вечер Ема седеше в кухнята на Клара и се учеше да пришива копче към парче плат. Пръстите ѝ бяха тънки и съсредоточени. Тя се намръщи, прободе плата не където трябва, разпусна конеца и започна отново.
— Криво ли е? — попита тя.
Клара погледна и се усмихна.
— Засега е просто по своему.
Анна стоеше на вратата, слушаше как дъщеря ѝ тихо се смее и не поправи нито един бод, нито главичката ѝ, обърната с лявата буза към светлината.
