Иво Димчев говори открито за своето разбиране за успех, за границите на изкуството и за предстоящ албум с непубликувана музика. Интервюто, разпространено от БТА на 4 септември 2026 г. по повод Празниците на изкуствата „Аполония”, очертава артист, който съзнателно поставя под въпрос собствените си правила и търси все по-дълбока връзка с публиката.
Димчев разказа историята на едно от най-разпознаваемите неща от спектакъла му „Лили Хендел” – шишенцата с негова кръв, продавани като част от пърформанса. По думите му идеята е произлязла от размисъл за относителността на цената на човешкия живот и за тялото като произведение на изкуството. „Кръвта, извадена от контекста на „Лили Хендел”, няма никакъв смисъл”, каза той. Цената на шишенцето е варирала, като най-високата, която си спомня, е достигала около 50 евро в Румъния. Според него с годините поскъпва не самата кръв, а натрупаното зад нея – името, опитът и целият материал, стоящ зад него като артист. След „Лили Хендел” Димчев започва активно да пътува по света с други свои спектакли.
Артистът коментира и отношението си към проекти, които мнозина биха определили единствено като провокация. Той посочи участието на Сашка Васева в оперен концерт, организиран от него преди години, и творчеството на Джорджано като примери за неща, в които вижда художествена стойност там, където другите виждат скандал. „За мен това са много сериозни неща”, каза Димчев. Според него дори така нареченото „фалшиво пеене” може да съдържа сложност и красота, която остава невидима, ако се гледа само през установените норми. „Контекстът е за мен единственото нещо, което определя високото и ниското”, добави той, като уточни, че винаги го е привличало да работи едновременно с двете и да им даде възможност да се срещнат.
Димчев призна, че участието му в телевизионния формат „Като две капки вода” е представлявало „огромен компромис” от естетическа гледна точка. Въпреки това го определя като полезен опит, защото го е изправил пред собствените му граници и го е научил да работи в условията на дисциплина. „Аз обичам по някакъв начин да подривам и да предавам собствените си концепции и правила”, каза той. Според него артистът трябва постоянно да поставя под съмнение собствените си норми, защото те са относителни и самият той ги е създал.
На въпрос какво не би направил на сцената при никакви обстоятелства, отговорът му е категоричен: „Не бих наранил някого или себе си. Това е единственото нещо, което не бих направил умишлено.” Той говори и за промяната в собственото си сценично поведение – ако в миналото е прибягвал до по-крайни средства, днес не вижда нужда от тях. „Сега не бих го направил. Нямам нужда от това”, каза Димчев. По думите му чрез текстовете, поезията и музиката може да достигне до хората по „по-чист” начин, без да ги затваря в крайна интерпретация, която може да бъде усетена като агресия.
Артистът сподели и желанието си да отдалечи работата си от зрелищността и да даде повече пространство на самата музика. „Мисля, че музиката губи от това. И ми се иска да създавам повече пространство за музиката, отколкото за партито”, каза той. Реакцията на публиката, превърнала се в „жив организъм”, може да бъде красива, но за него е по-важно усещането да се случва вътре в човека. „Искам да дам възможност на хората и на себе си просто да потънем по-надълбоко в съдържанието, в музиката, в мелодиите, в текстовете”, добави Димчев.
По време на пандемията от КОВИД-19 Димчев изнася около 400 концерта по домовете на хората в София, понякога по три на ден, и заснема почти всички тях. Той определя този период като един от най-интересните си творчески етапи – не само като начин да поддържа контакт с публиката, но и като възможност да открие нов контекст за собствената си музика. „Ако аз изпея „Отварям очи” или „Леден дъжд” в твоя хол или в твоята кухня, тази песен ще има абсолютно различно значение”, обясни той. Сред запомнящите се случки е концерт за 16-годишен рожденик, който не познавал творчеството му – докато Димчев пеел в хола, момчето и съучениците му останали в кухнята с гръб към него. „За мен това беше страхотна ситуация. Така, чисто театрално”, разказа артистът.
Музиката е пространството, в което Димчев казва, че се среща със себе си. Според него в песните има подсъзнателни пластове, до които няма пряк достъп, но може да ги изрази именно чрез пеене. „Когато пея, аз се чувствам по-безопасно. Музиката създава това безопасно, красиво пространство, в което нещата, които са много трудни за изговаряне и споделяне, са много по-лесни”, каза той.
Следващата му стъпка е албум с около 20 непубликувани досега песни, писани през годините, включително в САЩ, които планира да представи в нови аранжименти. „Това е много красива музика и красиво съдържание, което заслужава да бъде извадено на бял свят”, каза Димчев. Успехът за него не се измерва с разпознаването на улицата или с желанието на хората да се снимат с него – единствената му мярка е дали изкуството му е успяло да повлияе на някого.
