Маркус спря до дългата маса в банкетната зала и още веднъж преброи столовете. Бяха двадесет и два. Точно толкова бяха и картичките с имена, които Хелен цяла седмица надписваше със син флумастер в кухнята си. Над масата се поклащаха златни балони — седем и нула, в центъра стоеше торта, а до всеки прибор вече имаше салфетка. Сред тях нямаше картичка с името на Маркус. Той беше платил рождения ден на Хелен заедно с Анна: тя каза, че майка ѝ ще се зарадва да събере всички, без да мисли за сметката.
Анна седеше до мъж на около четирийсет години със синя риза. Непознатият учтиво кимна на Маркус и веднага се зае с чинията си. Това беше мястото на Маркус: самата Анна му беше показала плана за настаняването още предишния ден, когато го помоли да вземе поръчаната торта. Сега до нея стоеше чужд гост, а за Маркус нямаше дори картичка.
Той се наведе към Хелен, стараейки се да говори спокойно.
— Къде да седна?
Хелен докосна слепоочието си, проверявайки безупречната прическа, която Маркус ѝ беше помогнал да закрепи сутринта преди излизане.
— Стана объркване. Един човек дойде без предупреждение, а залата е предвидена само за двадесет и две места. Няма да се обидиш, нали? Сега ще донесат нещо.
След минута сервитьорът постави до вратата към кухнята бял пластмасов стол. Току-що го бяха внесли от откритата тераса и седалката беше мокра от дъжда. Сервитьорът набързо я попи с хартиена салфетка. Вратата зад гърба на Маркус непрекъснато се отваряше: навън нахлуваше миризма на пържен лук, чуваше се дрънчене на съдове, покрай него минаваха хора с подноси.
Маркус погледна Анна.
— Премести се при мен. Или помоли госта да се отдръпне, там има място.
Тя дори не обърна глава.
— Не разваляй вечерта на мама. Поседи малко, после ще се освободи стол.
— Не са забравили да ме настанят, Анна. Дадоха мястото ми на друг.
— Пак търсиш унижение там, където го няма.
Маркус седна на пластмасовия стол, защото да стои до кухненската врата беше още по-нелепо. Не докосна предястията. Анна разговаряше със съседа си, смееше се, навеждаше се към него над собствената си чиния, а Хелен приемаше поздравленията, сякаш всичко беше подредено точно както тя искаше. Когато сервитьорът донесе основното ястие, Анна се обърна към Маркус само за да попита дали е превел остатъка за банкета.
— Нали обеща да го покриеш днес — напомни му тя. — Мама има празник, не я карай да се тревожи за сметката.
Маркус извади телефона си, отвори банковото приложение и видя подготвения превод. Анна още сутринта му беше изпратила сумата, обяснявайки, че ресторантът е поискал доплащане за няколко гости. Сега един от тези гости ядеше на неговото място, а на него му предлагаха да чака, докато някой приключи с вечерята. Маркус изтри превода и прибра телефона в джоба си.
— Доплащането да го направи този, заради когото даде стола ми — каза той.
Анна рязко се изправи.
— Не съм дала нищо. Мама реши.
— А ти реши, че аз така или иначе ще платя.
Хелен ги чу и от другия край на масата каза, че Маркус се държи дребнаво. Напомни му, че празник има веднъж годишно, а столът е просто стол. Маркус не започна да спори пред гостите. Стана, заобиколи масата, взе подаръчната си торбичка, която още лежеше до стената, и излезе от залата. Анна го настигна вече навън, когато той отваряше колата.
— Наистина ли си тръгна заради пластмасов стол? — попита тя. — Какво ти става?
— Не заради стола. Заради това, че ме погледна като излишен човек, а после поиска да платя вашата вечер.
— Това беше юбилеят на мама. Можеше просто да потърпиш.
— А после какво? Да търпя, когато тя реши къде да седя в собствения си дом?
Анна не отговори веднага. Оправи каишката на чантата си и вече по-тихо каза:
— Между другото, мама все пак ще поживее при нас, докато си уреди нещата. Ти работиш от вкъщи, можеш да се преместиш в малката стая. Така ще ѝ е по-удобно.
Маркус затвори вратата на колата, но не запали двигателя. Апартаментът беше негов още преди брака и през последните месеци само той плащаше за него, за храната и за сметките, докато Анна спестяваше парите си „за по-нататък“. Хелен вече беше идвала без предупреждение, оставяше чанти в антрето, размествала неща в кухнята и наричаше жилището на дъщеря си техен общ дом. Маркус търпеше, защото Анна всеки път обещаваше да поговори с майка си. Сега тя не молеше — съобщаваше му коя стая трябва да освободи.
Вкъщи Анна първа отиде в кухнята, сложи чайника и, без да сваля палтото си, започна да обяснява, че Маркус преувеличава всичко. Според нея Хелен не е искала да го засегне, непознатият не можел да бъде преместен, а парите за банкета така или иначе щели да трябва да бъдат преведени сутринта. Тя говореше уверено, сякаш въпросът вече беше решен и на Маркус му оставаше само да престане да се сърди.
Маркус мълчаливо свали от закачалката връзката с резервни ключове, сложи я на кухненската маса и бутна към Анна недокоснатата ѝ чаша.
— Имаш един месец да си събереш нещата, после ключовете ще останат на масата — каза Маркус, отмествайки чашата от Анна, и лицето ѝ пребледня, преди да успее да възрази…
Анна няколко секунди гледаше връзката ключове, после бутна чашата обратно, сякаш така можеше да върне разговора към обичайния му ход.
— Сериозно ли?
— Да.
— Заради юбилея на мама реши да ме изгониш от дома?
Маркус седна срещу нея. Не повиши глас и от това Анна заговори още по-бързо.
— Нарочно изчака да се прибера изморена и направи спектакъл. Мама се е объркала с местата, случва се. Ти си възрастен човек. Можеше да не превръщаш мокрия стол в семейна катастрофа.
— Не става дума за стола.
— Разбира се, че не за стола. На теб винаги ти трябва да докажеш, че само ти си прав, а всички останали около теб са виновни.
Маркус погледна часовника и стана.
— Утре ще прехвърля на свое име плащанията за храната и комуналните сметки. Твоите разходи ще си останат твои. За банкета няма да плащам. И Хелен няма да се нанася тук.
Анна се подсмихна, но неубедително.
— Не можеш да ми забраниш да поканя майка си.
— Можеш да я поканиш на обяд. Да живее тук — не.
— Това е и моят дом.
— Ти живееш тук с мен. Апартаментът ми принадлежеше преди брака, знаеш го.
Тя рязко стана, грабна телефона си и отиде в спалнята. През тънката стена Маркус чуваше как говори с Хелен. Гласът на Анна ту ставаше жален, ту раздразнен. Повтаряше, че той „е избухнал“, че „сутринта всичко ще се оправи“ и че майка ѝ засега не бива да се тревожи за нищо.
На сутринта нищо не се оправи. Маркус се събуди по-рано, събра документите за апартамента, застрахователния договор, квитанциите от последните месеци и ги сложи в папка. Не за заплахи и не за спор: беше му омръзнало всеки път да обяснява неща, които отдавна бяха очевидни. После направи списък на плащанията, които преди беше извършвал автоматично, и премахна достъпа на Анна до банковата си карта.
На закуска тя забеляза папката на масата и остави телефона си с екрана надолу.
— Реши да уредиш всичко като делови въпрос?
— Реших да не споря всеки ден.
— А ако не се съглася?
— Тогава ще трябва да говорим спокойно и по същество. Без майка ти, без обиди и без опити да се преструваме, че нищо не се е случило.
Тя не отговори. Облече се и си тръгна, без да се сбогува. Вечерта се върна по-късно от обикновено, с пакет готова храна и с лицето на човек, който цял ден е чакал другият да промени решението си. Маркус седеше на работното бюро в дневната. В кухнята нямаше обичайно пълен хладилник: беше купил само онова, което му трябваше за няколко дни.
— Дори храната ли раздели? — попита Анна.
— Купувам храна за себе си. Ти можеш да си купуваш за себе си.
— Чудесно. Значи сега ще броим киселите млека?
— Не е нужно да броим. Просто не очаквай да продължа да плащам всичко, сякаш нищо не се е случило.
На следващия ден се обадиха от заведението. Анна вдигна телефона пред Маркус, изслуша администратора и прикри микрофона с длан.
— Казват, че доплащането за банкета не е постъпило.
— Знам.
— Маркус, това е празникът на мама. Наистина ли искаш да ѝ се обаждат от заведението?
— Нека се обадят на този, който е поръчал вечерта.
— Не мога сега да извадя такава сума.
— От няколко месеца спестяваш пари. Ти сама каза, че това е твоят резерв.
Анна стисна устни и отново доближи телефона до ухото си. Помоли да ѝ дадат няколко дни. След разговора дълго стоя до прозореца, после каза, без да го поглежда:
— Мама смята, че нарочно я унижаваш.
— Не съм разговарял с майка ти след юбилея.
— Срам я е, че ресторантът иска пари.
— На мен ми беше срам да седя до кухненската врата, а на теб това не ти се стори важно.
Анна взе чантата си и пак излезе. Този път се върна заедно с Хелен. Хелен държеше две големи чанти, сякаш възнамеряваше да остане поне седмица. Не поздрави, а веднага отиде към кухнята и остави чантите на пода.
— Донесох малко вещи — каза тя. — Анна сега има нужда от подкрепа.
Маркус излезе от дневната и спря в антрето.
— Тези вещи няма да останат тук.
Хелен бавно се обърна към него.
— Реши да изгониш и мен?
— Не съм ви канил да живеете в моя апартамент.
— Дъщеря ми няма ли къде спокойно да поговори с майка си?
— Можете да говорите в кафе, у вас, където искате. Но няма да нощувате тук.
Анна пламна.
— Мама е дошла при мен, не при теб.
— В апартамента, в който живея аз. И предварително казах, че постоянно живеене няма да има.
Хелен погледна дъщеря си така, сякаш чакаше тя веднага да постави Маркус на мястото му. Но Анна само стоеше до нея, стискайки ремъка на чантата си. Тогава Хелен взе чантите.
— Да отидем у мен — каза тя. — Тук явно вече никой няма право да диша без разрешение.
— Мамо, недей започва — изморено отвърна Анна.
— Аз ли започвам? Теб те гонят, а ти още го оправдаваш.
Маркус отвори входната врата и отстъпи встрани. Хелен излезе първа. Анна се забави на прага.
— Доволен ли си?
— Не. Но повече не съм съгласен да живея така, както беше.
През следващите дни Анна почти не разговаряше с него. Нощуваше ту вкъщи, ту при Хелен, носеше кашони от складовото помещение и слагаше в тях дрехи, книги, козметика, документи. Маркус не я пришпорваше и не проверяваше какво взема. Само освободи рафт в коридора, за да ѝ е по-удобно да опакова нещата си, и престана да започва разговори, които така или иначе завършваха с взаимни упреци.
Една вечер Анна седна срещу него с лаптопа си.
— Намерих малък апартамент близо до работата. Собственичката иска депозит и наем за първия месец.
— Не ти ли стигат?
— Стигат. Но тогава почти нищо няма да остане.
Маркус кимна. Не я попита колко точно е спестила и не ѝ предложи пари. Анна затвори лаптопа.
— Наистина ли няма да ми помогнеш?
— Няма да ти преча да се устроиш. Но няма отново да плащам за решение, което си взела без мен.
— Преди щеше да кажеш: „Нека го решим заедно“.
— Преди и ти разговаряше с мен, преди да решиш къде да се преместя в собствения си апартамент.
Тя сведе очи. За първи път през цялото време Анна не започна да спори. Но извинение не последва. На следващата сутрин тя преведе парите на заведението от своята сметка и сухо съобщи, че въпросът е приключен. После Хелен изпрати на Маркус дълго съобщение за неблагодарността, за възрастта и за това, че зетьовете били длъжни да уважават майките на съпругите си. Той не ѝ отговори и заглуши номера ѝ.
След няколко дни Анна донесе договора за наем. Постави го на масата до кутията, в която лежаха ключовете от колата ѝ.
— В събота се местя — каза тя.
— Добре.
— Хелен ще помогне с вещите.
— Ще бъда вкъщи. Нека вземе само онова, което е твое.
— Мислиш, че ще ти отнесе мебелите?
— Мисля, че искам да приключи без нови сцени.
В събота Хелен дойде с Томас. Той мълчаливо носеше кашоните до колата, без да се намесва в разговорите. Хелен няколко пъти се опита да заговори с Маркус, но той отговаряше кратко и по същество. Анна обикаляше стаите, проверяваше шкафовете и чекмеджетата. Когато в антрето остана последният кашон, тя свали от закачалката резервния ключ.
— Ето — каза тя и го остави на шкафчето.
Маркус погледна ключа, после нея.
— Взе ли всичко?
— Всичко важно.
Хелен вече стоеше до вратата и пришпорваше дъщеря си. Анна облече палтото си, забави се за секунда, сякаш искаше да каже още нещо, но само въздъхна.
— Не мислех, че наистина ще се решиш.
— И аз не мислех, че ще ми се наложи.
Тя излезе, без да тръшва вратата. В апартамента стана необичайно празно: изчезнаха кашоните ѝ от коридора, чашите от кухненския рафт, яркото одеяло от дивана. Маркус затвори вратата, завъртя ключа в ключалката и постави връзката на мястото ѝ. Сега до кухненската маса имаше само два стола и двата стояха там, където самият той ги беше поставил.
