— Няма да си търся работа, докато ти печелиш достатъчно. И не смей да командваш вкъщи — тук аз съм мъжът! — заяви Мартин, излегнат на дивана…
Когато Мартин загуби работата си, Анна не го упрекна и с една дума. Компанията закри отдела без предупреждение и цели дванадесет служители останаха без заплата. Съпругът ѝ се прибра с кашон лични вещи, седна в кухнята и дълго гледа в една точка.
— Ще се справим — каза Анна. — Засега доходът ми ще стигне за основните разходи. Спокойно ще си намериш нова работа.
През първите седмици Мартин наистина търсеше работа. Обнови автобиографията си, изпрати няколко кандидатури и два пъти ходи на интервю. Но една позиция му се стори недостатъчно престижна, друга беше твърде далече, а на третата предлагаха по-ниска заплата от предишната му.
— Няма да се хвана за първото попаднало ми място — обясняваше той. — Трябва да изчакам достойно предложение.
Анна се съгласяваше. Работеше като финансов мениджър и печелеше достатъчно, за да плаща наема, сметките и храната. Наложи се да се откажат от пътуването и да ограничат развлеченията, но засега не възникваха сериозни проблеми.
След два месеца Мартин престана да става заедно със съпругата си. Когато Анна тръгваше за офиса, той още спеше. Към обяд се преместваше в хола, пускаше телевизора и прекарваше там почти целия ден.
— Отговориха ли ти някъде на автобиографията? — питаше тя предпазливо.
— Засега е тихо.
— Може би да разшириш търсенето?
— И без това всичко държа под контрол.
Но на лаптопа на Мартин денонощно бяха отворени спортни новини и видеоклипове. На имейли от работодатели отговаряше след няколко дни, а обаждания от непознати номера игнорираше.
С домакинската работа съпругът ѝ също не се занимаваше.
— Работя цял ден — каза веднъж Анна, когато видя купчина съдове в мивката. — Поне можеше да пуснеш съдомиялната.
— Аз не съм домакиня.
— В момента си вкъщи и не работиш. Това е нормално разпределение на задълженията.
— Временната безработица не ме превръща в прислужник.
Анна сама изми съдовете. После сготви вечеря, пусна пералня и до полунощ проверяваше отчет, който трябваше да предаде сутринта.
Така се повтаряше почти всеки ден. Мартин обещаваше да мине с прахосмукачката, да купи продукти или да плати сметка, но забравяше. Ако Анна му напомнеше, я обвиняваше, че се заяжда.
— Говориш ми като началничка.
— Моля те да изхвърлиш боклука.
— Молиш с такъв тон, сякаш възлагаш задача на подчинен.
Постепенно спестяванията им започнаха да свършват. Мартин продължаваше да плаща абонамент за фитнес, да поръчва готова храна и да се среща с приятели. Парите за това вземаше от общата сметка.
Анна предложи временно да се откажат от ненужните разходи.
— Защо точно аз трябва да се отказвам от всичко? — възмути се съпругът ѝ.
— Защото в момента работи само един човек.
— Значи си решила да ми го напомняш при всяка удобна възможност?
— Напомням ти, че спестяванията ни намаляват.
Мартин тръшна вратата и се прибра късно вечерта. На следващия ден от общата сметка изчезнаха 400 лева. Съпругът ѝ обясни, че е платил вечерята на приятелите си.
— Беше ми неудобно да призная, че не мога да платя.
— Но не ти беше неудобно да похарчиш парите, които аз съм изкарала?
— Това са общи пари.
— Общи бяха спестяванията ни. Сега в тази сметка постъпва само моята заплата.
Мартин нарече жена си дребнава. След това изтегли още 200 лева в брой „за лични разходи“.
През четвъртия месец на Анна ѝ предложиха повишение. С новата длъжност заплатата ѝ се увеличаваше, но идваха и повече отговорности. Тя прие, защото семейството се нуждаеше от стабилен доход.
Мартин прие новината спокойно.
— Добре — каза той. — Поне ще спрем да пресмятаме всяка покупка.
— Не. Това не означава, че можеш да продължаваш да харчиш без ограничение.
— Получи увеличение и веднага реши, че имаш право сама да се разпореждаш с всичко?
— Искам отново да започнеш сериозно да си търсиш работа.
— Търся си.
Анна го помоли да ѝ покаже изпратените кандидатури. През последния месец Мартин беше кандидатствал само за две свободни позиции. На единия работодател отказал заради ранния начален час, а на другия — защото в офиса нямало отделен паркинг.
— Нарочно си намираш причини да не приемеш — каза Анна.
— Знам колко струвам.
— Тогава си намери работа, която отговаря на тази цена.
— Не ме притискай.
След седмица се обади бивш колега на Мартин. В новата му компания се беше освободила позиция. Заплатата беше малко по-ниска от предишната, но предлагаха осигуровки, платен отпуск и възможност след половин година да премине на по-висока длъжност.
Анна се зарадва, но съпругът ѝ дори не изпрати автобиография.
— Няма да работя под ръководството на човек, който преди е бил на същата позиция като мен.
— Какво значение има какъв е бил преди?
— За теб може и да няма. Ти нямаш мъжка гордост.
За първи път Анна не започна да го уговаря. Откри отделна сметка и преведе там следващата си заплата. В общата сметка остави точно половината от наема, сметките за комунални услуги и разходите за храна.
Мартин разбра за това след няколко дни, когато не успя да плати с общата карта в ресторант.
— Блокирала си парите?
— Не. В сметката е останала сума за задължителните разходи.
— А моята карта?
— Тя е свързана с общата сметка.
— А сега с какво да живея?
— Получаваш обезщетение за безработица по личната си сметка.
— То едва стига за бензин и телефон.
— Тогава намали разходите или си намери работа.
Мартин поиска да върнат предишната система. Анна отказа.
След това вкъщи започна истинска война. Съпругът ѝ престана да разговаря с нея по време на вечеря, демонстративно не се докосваше до чистенето и разказваше на приятелите си, че жена му „му е спряла достъпа до семейните пари“.
Един ден майката на Мартин дойде при тях. Изслуша сина си и веднага застана на негова страна.
— На един мъж не бива да му се казва колко може да харчи — заяви тя.
— Синът ви не работи от пет месеца и отказва подходящи предложения.
— Не е длъжен да се съгласява на унизителни условия.
— А аз длъжна ли съм да плащам ресторантите, фитнеса и бензина му?
— Съпругата трябва да подкрепя мъжа си в труден период.
— Плащам жилището, сметките и храната. Но трудният период приключи, когато Мартин реши, че не е задължително да си търси работа.
След като свекърва ѝ си тръгна, съпругът ѝ вдигна скандал.
— Нарочно ме унизи пред майка ми!
— Изредих фактите.
— Харесва ти да се чувстваш главната, защото ти носиш парите.
— Не ми харесва да издържам пораснал мъж, който по цял ден лежи на дивана.
На следващата вечер Анна донесе вкъщи разпечатка с три свободни позиции. Всички отговаряха на опита на Мартин, а две предлагаха почти предишната му заплата.
Тя остави листовете на масичката пред дивана.
— Избери поне една и изпрати автобиографията си.
Мартин дори не погледна обявите. Лежеше пред телевизора с крака върху подлакътника.
— Махни това.
— Спестяванията ни свършиха. От следващия месец повече няма да плащам телефона ти, бензина и личните ти разходи.
— Заплашваш ли ме?
— Поставям граница. Не съм длъжна сама да издържам семейството и след работа да те обслужвам вкъщи.
Мартин изключи телевизора, бавно обърна глава и погледна жена си с презрителна усмивка.
— Няма да си търся работа, докато ти печелиш достатъчно. И не смей да командваш вкъщи — тук аз съм мъжът! — заяви Мартин, излегнат на дивана…
Анна няколко секунди мълчаливо гледаше съпруга си. После събра разпечатаните обяви, сгъна ги внимателно и ги прибра в чантата си.
— Добре — каза тя. — Чух те.
Мартин очакваше скандал. Дори се надигна, готов да продължи спора, но жена му се обърна и отиде в спалнята.
— И това ли е? — извика той след нея.
— А какво друго искаш да чуеш?
— Обикновено започваш да ми четеш лекции.
— Вече няма. Ти си възрастен човек и ясно каза, че нямаш намерение да работиш.
Мартин отново включи телевизора. Явно беше решил, че е победил.
На следващия ден Анна прекрати плащането на телефона му от своята карта. После се свърза със застрахователната компания и извади автомобила на съпруга си от семейния пакет. Колата принадлежеше на Мартин, така че оттук нататък той трябваше сам да плаща застраховката ѝ.
Вечерта той откри две известия на масата.
— Какво е това?
— Твоите сметки.
— Защо застраховката вече е отделно?
— Защото повече няма да плащам личните ти разходи.
— Вчера се скарахме и реши да ми отмъстиш?
— Не. Ти отказа да търсиш работа, докато аз печеля. Значи за нуждите си ще харчиш собствените си пари.
— Нямам доход.
— Получаваш обезщетение. Освен това имаш три подходящи свободни позиции.
Мартин смачка листовете.
— Вече казах, че няма да се хвана за първата попаднала ми работа.
— Тогава ще ти се наложи да избереш кое е по-важно: фитнесът, колата или срещите с приятели.
Той опита да изтегли пари от общата сметка, но в нея беше останала само сумата за наема и комуналните услуги. Анна беше настроила известия за всяка операция и го предупреди, че при опит да похарчи тези средства, сметката ще бъде закрита.
Първо Мартин се отказа от фитнеса. После престана да кара колата и помоли майка си да плати застраховката. Тя се съгласи, но само след седмица започна всеки ден да звъни на сина си и да пита кога ще ѝ върне парите.
— Дори родната ми майка се държи като кредитор — оплакваше се той на Анна.
— Можеше сам да си платиш застраховката.
— С какво?
— Със заплата.
Мартин демонстративно престана да вечеря вкъщи. Казваше, че храната, купувана от жена му, била „твърде скъпа за безработен“. Но след няколко дни започна да взема продукти от хладилника, без да пита.
Анна не възразяваше срещу общата храна. Просто престана да готви отделно за него и да пере дрехите му. Кошът на Мартин бързо се препълни.
— Свършиха ми чистите ризи — съобщи той една сутрин.
— Пералнята е в банята.
— Така или иначе переш твоите неща. Толкова ли е трудно да добавиш и моите?
— Не е трудно. Но ти каза, че вкъщи не аз командвам. Затова всеки сам се разпорежда със собствените си задължения.
— Това вече е подигравка.
— Подигравка е да изискваш жена ти да те издържа и обслужва, а после да я унижаваш, задето печели.
Мартин сам пусна пералнята. Избра прекалено гореща вода и два пуловера се свиха. След това се обади на майка си и ѝ занесе останалите си дрехи.
Свекърва ѝ дойде вечерта.
— Решила си да пречупиш сина ми? — попита тя още от прага.
— Синът ви сам реши да не работи.
— Един мъж не е длъжен да се хваща за каквато и да е длъжност само защото жена му му поставя ултиматум.
— Той пет месеца не е длъжен да си търси работа, но аз по някаква причина съм длъжна да плащам живота му.
— Ти печелиш повече. Какво страшно има в това?
— Нищо. Бях готова да подкрепям Мартин, докато си търсеше нова работа. Но той открито заяви, че няма да работи, докато аз мога да го издържам.
Свекърва ѝ се обърна към сина си.
— Така ли каза?
Мартин сви рамене.
— Тя извади думите ми от контекста.
— Лежеше на дивана и отказа дори да изпратиш автобиография.
— Защото тя ми говореше като на подчинен!
Майка му помълча малко, но въпреки това намери оправдание за него.
— Може би Мартин трябва да започне собствен бизнес.
— Чудесно — отговори Анна. — Нека направи план, намери финансиране и започне да работи.
— Имаш спестявания. Можеше да подкрепиш съпруга си.
— Спестяванията ми не са предназначени за това той още една година да лежи на дивана под прикритието на предприемач.
След като майка му си тръгна, Мартин обвини жена си в алчност и липса на вяра в него.
— Можеше да вложиш поне 40 000 лева.
— В какво?
— Още не съм решил. Може да отворя магазин за риболовни принадлежности или малък бар.
— Имаш ли разчети, помещение, доставчици?
— Ето затова нищо не ти казвам. Веднага започваш да търсиш проблеми.
Анна повече не спореше. Няколко дни по-рано собственикът на жилището беше изпратил известие: след два месеца договорът за наем изтичаше и той искаше да уточни дали наемателите възнамеряват да го подновят.
Преди Анна автоматично би отговорила и от името на двамата. Сега помоли да насрочат среща без Мартин.
Тя обясни на хазяина, че няма намерение да остава в жилището след края на договора. Мъжът ѝ благодари за предупреждението и каза, че е готов да сключи нов договор с Мартин, ако той докаже достатъчен доход и внесе нов депозит.
Анна започна да търси жилище по-близо до офиса. Избра малък апартамент без излишна стая и скъп паркинг. Наемът беше по-нисък, а пътят до работа отнемаше петнадесет минути.
Все още не беше казала нищо на Мартин. Трябваше спокойно да събере документите си и да разбере какво да прави по-нататък. След думите му на дивана вече не ставаше въпрос просто за безработица. Съпругът ѝ смяташе нейния доход за свое право, а собственото си участие в семейството — за доброволна услуга.
Междувременно парите на Мартин свършиха. Обезщетението му намаля, майка му отказа да плаща поредния месец застраховка, а приятелите му престанаха да го канят по ресторанти.
Той отново заговори за свободната позиция при бившия си колега.
— Може би временно ще я приема — каза Мартин. — Само докато не намеря нещо по-добро.
— Вече са назначили друг човек.
— Откъде знаеш?
— Попитах го преди седмица.
Мартин избухна.
— Обсъждаш ме зад гърба ми?
— Исках да разбера дали все още имаш възможност да започнеш там.
— Заради теб сега всички ме смятат за безделник.
— Бившият ти колега каза, че е чакал автобиографията ти десет дни. Ти не си я изпратил.
На следващия ден Мартин кандидатства за две свободни позиции. Но в мотивационното писмо посочи заплата, значително по-висока от предлаганата, и поиска възможност да работи от вкъщи четири дни седмично. Отказаха му.
— Видя ли? Не останаха нормални работодатели — заяви той.
— Нарочно постави условия, с които никой няма да се съгласи.
— Защитавам стойността си.
Анна вече беше подписала договора за новия апартамент и беше внесла депозита.
Три седмици преди изтичането на наема собственикът на сегашното жилище дойде да го огледа. Мартин се изненада, когато го видя на вратата.
— Случило ли се е нещо?
— Исках да обсъдим новия договор — отговори хазяинът. — Анна ме предупреди, че се изнася. Ако искате да останете сам, ще ми трябват доказателство за доход и нов депозит.
Мартин бавно се обърна към жена си.
— Изнасяш се?
— Да.
— Къде?
— Вече наех апартамент близо до работата.
— И кога смяташе да ми кажеш?
— Днес. Чаках да подпиша новия договор.
Собственикът, усетил напрежението, бързо приключи огледа и си тръгна. Щом вратата се затвори, Мартин повиши тон:
— Решила си всичко зад гърба ми!
— Реших само за себе си.
— А какво ще стане с мен?
— Можеш да подновиш договора, ако докажеш доход, да наемеш друго жилище или да се преместиш при майка си.
— Не мога да плащам този апартамент сам!
— Аз го плащах почти сама през последните пет месеца.
— Ние сме съпруг и съпруга. Не можеш просто да си тръгнеш.
— Ти каза, че няма да работиш, докато аз печеля достатъчно. Премахвам единствената причина, поради която ти беше удобно да останеш безработен.
Мартин няколко минути обикаляше из стаята, после неочаквано смекчи тона си.
— Добре. Ще приема всякаква работа. Само не е нужно да разрушаваш всичко.
— Търсиш работа не защото ме разбра. Уплаши се, че ще останеш без жилище.
— Какво значение има защо съм си променил решението?
— Огромно. Докато аз понасях последствията, теб всичко те устройваше.
Той обеща да поеме домакинските задължения, да върне парите и никога повече да не говори за „мъжки“ и „женски“ задължения. Анна слушаше и разбираше, че само преди месец би дала всичко, за да чуе тези думи. Сега те не звучаха като разкаяние, а като опит да запази удобния си живот.
В уречения ден тя събра вещите си. Мартин седеше на същия диван, на който някога беше заявил, че няма намерение да работи.
— Ако излезеш сега, няма да има връщане назад — каза той.
— И не смятам да се връщам.
След преместването Анна подаде молба за развод. Мартин отиде при майка си, но само след две седмици тя поиска синът ѝ да участва в разходите за комунални услуги и да купува продукти.
— Тя е пенсионерка — обясняваше той на Анна по телефона. — Не мога да живея за нейна сметка.
— Но за моя можеше.
— Ти си ми съпруга.
— Точно затова думите ти се оказаха по-лоши от обикновения мързел. Ти не поиска помощ — обяви моята заплата за причина никога повече да не работиш.
След два месеца Мартин започна работа като консултант в магазин за спортни стоки. Заплатата беше по-ниска от предишната, но го назначиха веднага. Няколко пъти писа на Анна, че се е променил и вече разбира грешката си.
Тя не се върна.
В новия апартамент Анна сложи малък диван до прозореца. Вечер понякога лягаше на него след работа и спокойно гледаше телевизия.
Вече никой не ѝ казваше, че правото да си почива зависи от пола, заплатата или чуждото разрешение.
