Паша Христова щеше да навърши 80 години на 16 юли, но животът ѝ приключва едва на 25. Българската певица загива в самолетна катастрофа на 21 декември 1971 г. За кратката си професионална кариера оставя песни, които продължават да се пеят повече от пет десетилетия по-късно: „Една българска роза“, „Повей, ветре“, „Остани“ и „Янтра“.
Зад сценичното име Паша стои Парашкева, дъщеря на фотографа Любен и Любка Стефанови. Родителите ѝ са от село Варана, община Левски, а през 40-те години се установяват в столичния квартал „Княжево“. Там се ражда бъдещата звезда на българската популярна музика. Когато е на пет години, родителите ѝ се развеждат. Попечителството е присъдено на баща ѝ, а брат ѝ Венци остава при майка им. По-късно бащата се жени повторно и Паша има полубрат, Красимир.
Детството ѝ преминава в къща в „Княжево“, където живее с баща си, неговата втора съпруга, баба си и брат си. В двора има череши, грозде и цветя, а близо до дома минават река и влакова линия. Малката Паша често пее на поляната. Силният ѝ глас прави впечатление още тогава, а първите ѝ аплодисменти идват при посещение на деца в стъкларска фабрика. На импровизирано представление тя изпълнява „О, Соле Мио“. След кратка тишина работниците я аплодират и тя пее на бис.
Баща ѝ първоначално не подкрепя желанието ѝ да стане певица. С времето обаче приема, че музиката е нейното призвание, и започва да се гордее с нея. Носи снимката ѝ и я показва на приятелите си. Близка е и с баба си, която се тревожи, че внучката ѝ се храни малко. Купува коза, за да може детето да се „захранва“. Смъртта на бабата е тежък удар за Паша и бележи края на детството ѝ.
След гимназията Христова започва работа като чертожник в „Балканкар“. През 1964 г. става солистка на самодейния музикален състав към предприятието. Там се запознава с Васил. Той е на 21, а тя на 18 години. Първоначално той я изпраща до Княжево, но скоро двамата се сгодяват. Паша съобщава новината на близките си с бележка: „Днес с Васко си купихме халки и се сгодихме, без всякакви церемонии.“
След няколко месеца правят сватба в ресторант „Рила“, а техни колеги от завода стават кумове. На 29 април 1969 г. Паша и Васил стават родители на син, Милен.
Докато работи в „Балканкар“, Паша се явява на прослушване в радиото. Харесват я и тя напуска предприятието, за да започне професионалната си кариера. Първо пее в ансамбъла на строителни войски, а през 1968 г. става солистка на оркестър „София“. За пет години записва 60 песни за фонда на радиото и концертира в СССР, Чехословакия, Унгария, Югославия, Румъния, ГДР и ГФР. Сред композиторите, които пишат за нея, са Николай Арабаджиев, Димитър Вълчев и Йосиф Цанков.
През 1970 г. на фестивала „Златният Орфей“ Христова получава голямата награда за „Повей, ветре“ по музика на Йосиф Цанков и първа награда за „Една българска роза“ от Димитър Вълчев. Година по-късно печели Голямата награда за изпълнители на международния фестивал в Сопот, Полша, с „Ах, този дивен свят“. През 1972 г., след смъртта ѝ, „Една българска роза“ става мелодия на годината. Певицата е споделяла, че предпочита „Янтра“, която според нея подхожда на гласа ѝ. През 2000 г. „Една българска роза“ е избрана за песен на столетието.
Историята на записа на „Янтра“ също разкрива отдадеността ѝ към работата. В радио „София“ има едно студио, което работи денонощно. Записът е планиран за 23 часа, но Паша заспива на стола, докато музикантите репетират. Събуждат я около четири сутринта. Въпреки предложението на звукорежисьора да отложат, тя настоява да продължат и изпява песента от първия път.
Паша загива на 21 декември 1971 г. в самолетна катастрофа по време на пътуване към Алжир. Около инцидента и до днес остават въпросителни. За българската музика обаче следата ѝ е ясна: гласът ѝ замлъква рано, но песните ѝ продължават да звучат.
