Юлияна Дончева е едно от онези лица в българския шоубизнес, чиято биография трудно се побира в едно определение. Журналист, телевизионен водещ, бизнес дама, автор на пет книги и бивш народен представител – тя е родена през 1965 година в Шумен и е завършила Университета по архитектура, строителство и геодезия. От 2001 до 2005 г. е народен представител от листата на НДСВ. Зад публичния образ стои жена с ясни принципи, конкретни вкусове и готовност да говори открито за грешките си.
В интервю за Филтър Дончева разказва за живота си с характерната за нея прямота. Когато я питат как се представя пред хората, отговорът е кратък: „Надявам се, позитивно.” Първото впечатление за нея е от ключово значение, защото, по думите й, после трудно се променя. Вярва в любовта от пръв поглед, но в личния си свят допуска малко хора. „Познатите са много, приятелите са малко”, казва тя, и добавя, че цинизмът и чувството за безнаказаност са нещата, които най-сигурно я извеждат от равновесие.
Компромис с достойнството си тя не би направила при никакви обстоятелства. Може да отстъпи в спор и да признае грешка, но лъжата и предателството са граница, която не преминава. Тази нагласа, признава тя, идва от родителите й – те са я научили на честност и откровеност, „което ми създава проблеми понякога”.
Първото голямо разочарование в живота на Дончева идва рано. Тренирала е художествена гимнастика и се е готвела за държавно състезание, което трябвало да реши влизането й в националния отбор. Получила тежка травма по време на тренировка, последвала операция и дълго възстановяване. Мечтата за гимнастика приключила завинаги. Като малка е искала да стане писател – и тази мечта в крайна сметка се е осъществила. Автор е на книгите „Код червено: Моята истина за храната”, „Код червено: Ботокс в ума”, както и на романите „Пътят”, „Крипто Куин” и „Лавината”.
За политическото си минало говори без увъртания. Срамува се от решението си да напусне НДСВ и да се включи в създаването на партия „Новото време”. Отдава го на липса на опит и политическа наивност – нищо повече.
Що се отнася до семейството, изборът й е категоричен: при дилемата между кариера и семейство тя избира семейството. Гордее се с постиженията на близките си – със световната награда на сина си и с победите на съпруга й Станислав Недков на световния ринг. За себе си казва, че е прекалено самокритична, за да се гордее. Когато Станислав я е срещнал за пръв път, й е подарил 45 рози – толкова, колкото са били годините й тогава. Оттогава розата е любимото й цвете, а градината й прелива от различни цветове. Всяка година засажда нов храст.
Любимото й телевизионно предаване е „Като две капки вода”, а любимият й филм е „Козият рог”. Предпочита италианска музика, макар изборът да зависи от настроението. Любимият й певец е Миро. Сред художниците цени Владимир Димитров-Майстора и Клод Моне, а от поетите – Никола Вапцаров. Любимият й писател е Блейк Крауч. Напоследък се връща и към българските класици – „Тютюн” на Димитър Димов й напомня за днешната действителност с темите за амбиции, пари, власт и загуба на морал. „Големите книги явно не остаряват – просто всяко време ги прочита по нов начин”, казва тя.
Първата си заплата е похарчила за самолетен билет от Търговище до София – 15 лева, за да посети брат си. Детайлът е дребен, но показателен за времето и за човека.
Най-големият й страх днес е свързан с изкуствения интелект – по-точно с липсата на нужната регулация около него. Смята, че роботите ще изместят хората от много професии и това поставя под въпрос бъдещето на децата. В социалните мрежи рядко влиза, информацията проверява в няколко надеждни източника, а в Космоса не иска да лети. „Предпочитам здраво стъпила на земята”, обяснява тя. Мечтата, която преследва, е да не остарява духовно. Девизът, по който живее, е: „Дори и да си на правилния път, ако си на едно място, те прегазват.”
